Светлината се пречупва в очите ти като във фасети на диамант,
ръцете ти пробягват по тялото ми болезнено нежно с хирурическа точност и остро
като бръснач --
и кълна се, кълна се, че всяка клетка в мен
превръща се в прах - като натрошено стъкло
като лед
като брокат (от кутийката в ръцете на тригодишно на букли)
разпилявам се разпръсвам се --
прашинка светлина на върха на пръстите ти
(аз съм Кай и ти се ледът в окото ми).
Всяко дихание си минор е и
разпилявам се
разпилявам се в ръцете ти
топла
увивам се като змии около китките ти
(Ах, колко езическо! въздишаш)
и пламвам.
Има нещо за змии и ябълки, което може би
трябва да помня --
смееш се и облизваш сока от брадичката ми
нищо греховно
            порочно
         и плътско
не ти е чуждо. Имам мастило
                                        във вените и искам
да го разлея по теб и да пиша
с пръсти като пера
всяка
премълчана
дума --

разпилявам се --
леда между зъбите хрущи хрущи троши се като кости
и месестата част на ябълката плът е --
разбивам се на хиляди стохилядни секунди безвремие докосването ти носи
играят сенки по стените
и (не)докосват се и тръпнат --
Флуорсцентно разливаш се, сияйно
и безгласно устните ти шъпнат
и трескаво
                            забиват се, разкъсват
           вени
           капиляри
           артерии
Безкрайността е просто дума  -
                                                проблясваш рубинено с цвета
                                                на устните ми,
                                                в небето ми си Сириус
и с пръсти проследяваш всичките галактики
на млечната ми кожа.

Проблясваш -- разпилявам се -- угасваш.
                             Фигмент на светлината
                                                                  и
                                                                     игра
                                                                              на
                                                                                   думи.