Болиш ме -
разяждаш ме -
течеш като киселина във вените ми
и разкъсваш всички тънки връзки
между мен и моята същност.
Изгаря ме всяка целувка
като пламъци стапящи плът:
аз съм малка восъчна фигурка
в ръцете на качулатата Смърт.
Ти си беладона във виното,
бели пясъчни лилии,
змийска отрова по устните,
конник на бяла кобила -
вестител на всичкото зло;
ти си разпятие
и алена ябълка,
ти си грях,  
ти си нощ.
И разпилявам се също тъй алена, кървава,
разпилявам се като стъкло.
Скиташ в дъжда, като просяк омърляна,
в рокля разкъсана
и оглеждаш се в локвите,
мокра, мръсна прелъстителка
в ръката с нож.
А душата ми е затворена
между четири стени катедралени
брои минутите
до твоята поява -
точно
тридесет
и
три.
Ти си пясъчен часовник, запращам те,
разбивам те на хиляди стохилядни стъкла-
изтичаш като пясък между пръстите ми,
сол в раните
по китките,
които сама съм издълбала --
не спираш гласовете в главата ми,
ти жалка просякиньо
с кърваво червило
и ириси със цвят на нощ
и ереси
се крият в твоите ириси,
и белези
като влакови прелези
раздират кожата ти
кожата ми -
аз и ти, нима сме едно?
Пророк на всяко мое минало
и всяко твое бъдеще,
жрица на богове и богини
отдавна загинали -
в небеса мастиленосини
удавяш се,
ти, моя Атлантида,
порок (пророк)
и грях(и бях),
пречистване(потъване)
и крах (и бях).
Къде си? (Няма те.)
Къде съм? (Няма ме.)
Накъде сме,
не знам защото всички пътища
преплитат се,
кръстовища и скитане,
и
пъкълътсееопразниливсичкитемудемонисатук,
ах знаех си--
Тишината е оглушаваща,
валят куршуми
от страдание
по тънкото стъкло.
В главата ми си,
под кожата ми -
отмиват калните води от тебе мъката,
удавник съм
и диря
зов
покров.
Като мъниста по кристален под
и като белите пера на гълъба
обагрени във алено -
Устните ти шъпнат в ухото ми
омразата,
разкъсваш плът,
къде е  б о г.
Отразявам се в кристалните води на твоята повърхност.
Разкъсваш всички тънки връзки
между мен и моята същност.
Течеш като киселина във вените ми -
разяждаш ме -
Болиш ме.
Любов.